Беше един от онези глупави моменти.Моментите,когато тя се взираше втренчено и упорито през големия прозорец,сякаш вярваше,че ще види нещо.Моментите,когато гледаше безмълвно пухкавия сняг и мрачните изкривени от студ и болка дървета,простиращи крехките си клони в отчаяно търсене на нещо,в което да се вкопчат. Махагоновите къдрици премрежваха гледката и гъделичкаха леко бузите и.Огромните и черни очи замечтано се рееха някъде,а нацупените и устни несъзнателно се изкривяваха в лека усмивка. Толкова истинска.Толкова обикновена.Също като всички други. А всъщност те не разбираха защо очите и винаги блестят така,защо точно между веждите и има малка,едва забележима бръчица,защо винаги чувстваше тази нужда да свива тялото си на топка в безмълвно бягство от хората.Нуждата да бъде мъничка и незабележима,да се слее с пода,със стените,с всичко. Мразеше тези глупави моменти. Мразеше да говори с другите. Мразеше да се усмихва престорено. Омраза,омраза,омраза. В малкото и,отдавна разпиляно сърце вече се таеше само омраза.Мразеше,че сега мечтаеше,че надеждата бавно пропълзяваше в това мъртво,а всъщност още неродено сърце.Мразеше тази вяра,този инат,който я крепеше,който не и позволяваше да рухне.Да си отиде.Боже,как и се искаше да изчезне! Те все я викаха по име,душата и.Но тя пък все се криеше,дори изчезваше. Беше едно жестоко момиче в очите на другите.Една надута принцеса,която не знае какво иска.Беше горда,не се интересуваше от другите,гледаше се в леденото си огледало и това и се харесваше. А дали те знаеха какво показва това огледало?Дали знаеха,че в него тя виждаше винаги едно разплакано,безпомощно създание,едно малко сребрсито сияние,което се извиваше около преградите,едно жалко,странно шарено човече,което подскачаше и се смееше през сълзи,което се протягаше към звездите,но уви,всеки път се оказваше прекалено наивно,за да си мисли,че с този малък скок ще ги стигне.Дали допускаха,че огледалото показва само истински неща?Че превръща тези жестоки черни очи в разтопен шоколад,че оцветява тази мъртвешки бледа кожа в нежен прасковен цвят,че изкривява тези винаги така строго стиснати устни в мека,по детски весела усмивка,че сякаш излива сълзи,големи колкото дъждовни капки по това странно лице. Тя вече не се познаваше.Вече не знаеше коя е и сякаш не искаше да узнава.Вече беше приела,че няма да и се отдаде удобен случай да свали тази маска.Та нали щяха да я стъпчат,да я смачкат,да видят колко се страхува?Не,не можеше така. Но онази мъничка,невидима част от нея крещеше и драскаше с нокти,дърпаше железните окови с ужасяваща сила.Казваше и да замълчи,да не се предава,твърдеше,че някой ден тя ще стане като онези красиви,големи пеперуди,които са обичани и ценени от всички.И момичето вярваше.Вярваше сляпо,по онзи наивен начин,по който само едно дете може,вярваше,както никога досега,вярваше,както в нищо друго,вярваше,защото подсъзнателно знаеше,че иска да живее.Иска да почувства студа,сивотата и жестокостта на света,иска да ги събере и да ги превърне в дъга,в една от онези дъги,които тя виждаше сега през прозореца,да,там,точно там,над онова черно,голо дърво. Тъгата и отчаянието някак бавно прерастнаха в гняв.Гняв към самата себе си.Тя можеше.Можеше и го знаеше.Щеше да дойде ден,когато тя пред всички онези глуповати и немагически същества,наречени хора,щеше да разпери крилете си и да полети в небето,разпръсквайки блестящ прашец след себе си.Щеше да последва свободата,свободата,която все я зовеше и наричаше своя близначка. А дотогава...Е,дотогава винаги щеше да има големия,студен прозорец,в който да блъска мечтите си с риск да разбие някоя от тях.Щеше да има тази малка,нежно сребриста,но безумно силна част,която не се уморяваше да и повтаря,че някой ден скокът ще се окаже достатъчен,за да я отнесе до звездите,далече от парещата,страховито разкриваща светлина на слънцето.Далече от тази синя планета,обитавана от тези тъжни и така примирени същества,наречени човеци.
