Хронология

От толкова време не съм писала,че вече сигурно съм забравила как. Когато загубиш нещо твърде важно и твърде за кратко имано,губиш и всичко,което си му дал.Спираш да говориш за елфи с пижами на точки,като за начало.После забравяш да рисуваш.После не виждаш смисъл в писането и определени книги,които си обичал,започват да те дразнят до безумие.Постепенно променяш плейлиста в телефона си и отказваш идеята да се състезаваш с някого по ядене на чийзбургери.Следва разумното мислене и сивото ежедневие,не очакваш нищо от дните,търсиш нещо,без да знаеш какво.Това продължава,докато не разбереш,че си търсиш смеха.Търсиш си звездите в небето,танците в полунощ без музика пред театъра,разговорите в тревата,докато гледаш облаците,приказките за елфи с пижами на точки и шоколадовото мляко всяка вечер.Целувките за лека нощ пред входната врата и тихата гордост да притежаваш нещо,което всички желаят.Нещо,което не може да бъде притежавано.Чувстваш се безсмислено и безполезно бледо копие на човека,който можеш да бъдеш и който си бил.После винаги идва спасението.Неочаквано,нетърсено.Вкопчваш се в него като удавник в сламка,а после виждаш,че не то те е спасило,а ти сам си се измъкнал.И си заживял отново,заобичал си отново.Харесва ти да слушаш музика,опитваш да рисуваш понякога и от време на време драсваш по някой ред.Лека полека прохождаш,в началото внимателно стъпваш върху раната,бавно,без резки движения и скокове.После забързваш,ставаш по-уверен и един ден можеш да тичаш отново.Можеш да търсиш и да искаш отново.Можеш да чувстваш.Можеш да бъдеш.Не като преди,но като сега,нещо ново е по-добро от нещо калпаво залепено,нали?