Non ho bisogno della realtà, quando posso avere i miei sogni.

dolce far niente.

някой ден ще го разбера това.ще се върна при оная красота.защото ми липсва,имам нужда от красота.от много,много красота.в моя свят тя спасява.

чувствам се малко атеист напоследък,но не точно,защото религията е различна..

и някой ден ще си подредя мислите и ще дойда да ти ги кажа,всичките.

а сега отивам да преследвам пеперуди.

dolce far niente.

~

"People worry about kids playing with guns, and teenagers watching violent videos;..

we are scared that some sort of culture of violence will take them over. Nobody worries about kids listening to thousands - literally thousands - of songs about broken hearts and rejection and pain and misery and loss."

Момиче,което да вижда цветовете в нощта

Усмивки,приказки,сълзи,дъжд,облаци,дъги,звезди,елфи,слънчогледи,мечти,сърца,Лондон,
книги,магии,приказки,принцове,щастие,любов,полета,летящи балони,успехи,животи,татуировки,приятели,сняг,панделки,черни котки,карирани панталони,шоколади,шалове,пеперуди,китари,снимки,часовници,картофки,табелки,портмонета,
истории,фибички,пясък,кафета,лилаво,огледала,самолети,слънчеви зайчета,ягоди...смисълът.

Малките неща

Малките неща.В тях е истината.
В усилията,които някой полага само за да те накара да се усмихнеш,в начина,по който те прегръща този някой,когато замълчиш,в силата на думите му,когато нямаш какво да кажеш...В желанието да те запази завинаги,макар и често ти да си причината,поради която се прибира ядосан,в момента,в който без да се усеща казва "ние" вместо "аз",в усмивката,която се изписва на лицето му,когато те види,в плановете за бъдещето му,които са изпълнени с....теб. <3
Всичко това ме кара да подксачам от щастие и да търся още дъги,да се протягам към звездите още по-упорито,защото зная,че ако падна,ще има кой да ми подаде ръка,зная,че има хора,които ще са до мен тогава,когато аз самата не съм до себе си,зная,че ще са там в най-тежкия момент от живота ми,както ще са там и в момента,за който винаги съм мечтала.

Така, както аз бих продала всичко свое и чуждо,за да се усмихнат,така,както бих се хвърлила пред куршум за тях и бих изтърпяла всички мили неща на света,бих изяла всички картофки и бих изкупила всички лилави чорапи...Малките неща,те са истинските. :)

Нещо

Случвало ли ти се е да си в един от онези моменти ...онези,в които сякаш не можеш да влезеш в живота си и просто го гледаш от страни...онези,в които не си сигурен кой си и какво правиш...онези,в които искаш да спреш,но не можеш,понеже си просто наблюдател,а не участник...
Отчаяно ти се иска някой да подаде ръка,но гордостта надделява.Отчаяно ти се иска някой да се погрижи за теб,да те прегърне и да обещае,че всичко ще е наред,въпреки че няма да бъде.Иска ти се да можеш да заплачеш,за да излееш всичко навън,но знаеш,че ако падне първата сълза,няма да можеш да спреш останалите.
Иска ти се да спреш света,само за секунда,само за да си поемеш дъх,само за да спре да боли...


Мразя лъжите,но точно сега бих продала душата си за едно "всичко ще бъде наред".

It's you that I live for and for you I die''~

"Truth is, everybody is going to hurt you; you just gotta find the ones worth suffering for." -Bob Marley.

Let it rain.. !

Повече тъга,отколкото щастие,но по-жива не съм била .. Няма нищо по-истинско от това да влачиш краката си по сивия асфалт,докато пролетния дъжд отмива грозотата и баналността.

***

И на кого му пука,че очната линия се размазва.. ?По-страшното са черните следи,които оставя..

Просто така

Искам да избягам.Искам да вървя под дъжда и да стигна до дъгата.Искам да видя цветовете отблизо.Искам да вървя без да зная къде отивам.Искам да мечтая.Искам да разбереш.Искам да обичам.Искам да спре да вали над утопичния ми свят.Искам да спрете да разбивате идеалите ми.Искам да не навлизате в моя свят.Искам да живея в някоя от онези вълшебни приказки.Искам да намеря сама отговорите,които търся.Искам да поема по дългия,труден път.Искам да видите блясъка на моите мечти.Искам да спрете да сте така сиви и безлични.Искам да бъдете добри.Искам да ме чуете .. Искам да бъда.Просто да бъда.Искам да ме оставите да греша и да падам,за да видите как се изправям и продължавам.Искам сама да разгадая живота.Искам да плача,да страдам,да се смея,да летя..да бъда.

***

Мразя,когато си мислите,че знаете какво ми е.Мразя,когато живеете в реалността и отричате магията.Мразя,когато нямате време за дългите среднощни разговори с елфчета.Мразя,когато не разбирате бъдещето.Мразя,когато се усмихвате,а след това забивате нож в гърба ми.Мразя,когато сте зли.Мразя,когато убивате.Мразя,когато всичко за вас е черно-бяло.Мразя,че сте така картонени и еднакви.Мразя,че се примирявате.Мразя,че пълзите без дори да сте опитали да летите.Мразя вашето отчаяние и подчинение,презирам слабостта.

***

Обичам себе си.Обичам дъжда.Обичам,че мога да обичам.Обичам облаците.Обичам звездите.Обичам нощта.Обичам лудите.Обичам нарцисите.Обичам лилавото и морето.Обичам безкрайното небе.Обичам дъгите и елфите.Обичам бъдещето.Обичам света,в който живея.Обичам дългите,тесни улички.Обичам цветята по балконите на къщите.Обичам пейките.Обичам пеперудите.Обичам бурите.Обичам различните чорапи и шарените обувки.Обичам въпросите.Обичам мечтите.Обичам шаловете през лятото и потниците през зимата.Обичам вятъра и птиците.Обичам всичко това,което вие дори не забелязвате.Обичам,защото мога.Обичам,за да мога..

Душа

Беше един от онези глупави моменти.Моментите,когато тя се взираше втренчено и упорито през големия прозорец,сякаш вярваше,че ще види нещо.Моментите,когато гледаше безмълвно пухкавия сняг и мрачните изкривени от студ и болка дървета,простиращи крехките си клони в отчаяно търсене на нещо,в което да се вкопчат. Махагоновите къдрици премрежваха гледката и гъделичкаха леко бузите и.Огромните и черни очи замечтано се рееха някъде,а нацупените и устни несъзнателно се изкривяваха в лека усмивка. Толкова истинска.Толкова обикновена.Също като всички други. А всъщност те не разбираха защо очите и винаги блестят така,защо точно между веждите и има малка,едва забележима бръчица,защо винаги чувстваше тази нужда да свива тялото си на топка в безмълвно бягство от хората.Нуждата да бъде мъничка и незабележима,да се слее с пода,със стените,с всичко. Мразеше тези глупави моменти. Мразеше да говори с другите. Мразеше да се усмихва престорено. Омраза,омраза,омраза. В малкото и,отдавна разпиляно сърце вече се таеше само омраза.Мразеше,че сега мечтаеше,че надеждата бавно пропълзяваше в това мъртво,а всъщност още неродено сърце.Мразеше тази вяра,този инат,който я крепеше,който не и позволяваше да рухне.Да си отиде.Боже,как и се искаше да изчезне! Те все я викаха по име,душата и.Но тя пък все се криеше,дори изчезваше. Беше едно жестоко момиче в очите на другите.Една надута принцеса,която не знае какво иска.Беше горда,не се интересуваше от другите,гледаше се в леденото си огледало и това и се харесваше. А дали те знаеха какво показва това огледало?Дали знаеха,че в него тя виждаше винаги едно разплакано,безпомощно създание,едно малко сребрсито сияние,което се извиваше около преградите,едно жалко,странно шарено човече,което подскачаше и се смееше през сълзи,което се протягаше към звездите,но уви,всеки път се оказваше прекалено наивно,за да си мисли,че с този малък скок ще ги стигне.Дали допускаха,че огледалото показва само истински неща?Че превръща тези жестоки черни очи в разтопен шоколад,че оцветява тази мъртвешки бледа кожа в нежен прасковен цвят,че изкривява тези винаги така строго стиснати устни в мека,по детски весела усмивка,че сякаш излива сълзи,големи колкото дъждовни капки по това странно лице. Тя вече не се познаваше.Вече не знаеше коя е и сякаш не искаше да узнава.Вече беше приела,че няма да и се отдаде удобен случай да свали тази маска.Та нали щяха да я стъпчат,да я смачкат,да видят колко се страхува?Не,не можеше така. Но онази мъничка,невидима част от нея крещеше и драскаше с нокти,дърпаше железните окови с ужасяваща сила.Казваше и да замълчи,да не се предава,твърдеше,че някой ден тя ще стане като онези красиви,големи пеперуди,които са обичани и ценени от всички.И момичето вярваше.Вярваше сляпо,по онзи наивен начин,по който само едно дете може,вярваше,както никога досега,вярваше,както в нищо друго,вярваше,защото подсъзнателно знаеше,че иска да живее.Иска да почувства студа,сивотата и жестокостта на света,иска да ги събере и да ги превърне в дъга,в една от онези дъги,които тя виждаше сега през прозореца,да,там,точно там,над онова черно,голо дърво. Тъгата и отчаянието някак бавно прерастнаха в гняв.Гняв към самата себе си.Тя можеше.Можеше и го знаеше.Щеше да дойде ден,когато тя пред всички онези глуповати и немагически същества,наречени хора,щеше да разпери крилете си и да полети в небето,разпръсквайки блестящ прашец след себе си.Щеше да последва свободата,свободата,която все я зовеше и наричаше своя близначка. А дотогава...Е,дотогава винаги щеше да има големия,студен прозорец,в който да блъска мечтите си с риск да разбие някоя от тях.Щеше да има тази малка,нежно сребриста,но безумно силна част,която не се уморяваше да и повтаря,че някой ден скокът ще се окаже достатъчен,за да я отнесе до звездите,далече от парещата,страховито разкриваща светлина на слънцето.Далече от тази синя планета,обитавана от тези тъжни и така примирени същества,наречени човеци.